СВОБОДÁ ИЛИ СВОБÓДА, СЛОБÓДА

СВОБОДÁ ИЛИ СВОБÓДА, СЛОБÓДА

Много често чуваме думата свободá ударена като свобóда, с променено ударение на втората сричка, вместо на последната. Това объркване е дошло от руската литература, която е довела до нас и двете ударения. Но докато свобóда на руски означава същото като при нас, то руската дума сЛободá има друго значение. Да - с “л”. Така са наричали малко поселение с крепостни селяни, привързано към определен господар. Така са се наричали и обособени квартали в покрайнините на по-голям руски град, в които са живеели определена група занаятчии, търговци или просто чужденци. Това се е правело, за да бъдат държани под око, а и да им се взима лесно данъка. В тези слободѝ са се организирали големи пазари, често те са се ползвали с определена свободá на нравите и обичаите, които може да са се различавали от тези на останалото население. Именно поради това, че са се ползвали с определена свобода, тези слободѝ са внесли объркване в нашите понятия за свобода.

Думата "свобода" се е развила от праславянското svoboda, чиито наследници могат да се открият и в другите славянски езици (руски - свобода, сръбски - слобода, полски - swoboda и т.н.). Първата част на праславянската дума svob- произлиза от svojь ("свой"), а пък -da e наставка, която може да се срещнем например и в думата "ягода". Следователно може да се каже, че "свобода" означава "това да си бъдеш свой (а не на някого другиго)".

ТОК И ОБЕЗТОЧЕН

В терминологиите за реката има такива понятия като потóк, протóк, течение, втичане. Всички те имат общ корен ток, тече. Знаем също думите безотточен, втечнен имат също връзка с течност. В руския език се е запазила думата истóк, която означава извор. Извор на река или извор на знания. У нас тази дума се е запазила в това значение в думата за посоката на света Изток, откъдето се заражда деня(изтича светлината), а също така думата източник. Тази дума би трябвало да се изговаря така - изтóчник, заради корена на думата, който е ... ами да, ток!
От изток започва деня, хода на слънцето и свездоброя. Тоест изворът на всеки ден е на изток. Казваме “Денят проТЕЧе добре, изТЕЧе много време, изТОЧихме казана, нали?

Нашата дума извор произлиза от това, че често хората виждат как реката започва началото си от малък вир, из вира тече. И макар, ако се замислят ще се досетят, че този вир също се пълни от по-малък ручей, все пак думата е запазила този си вид. Впрочем, думата за извор на руски е роднѝк.

Понякога съм се замислял как е правилно да се казва - проток или пролив. Дори у нас думата протóк неправилно се изговаря с ударение на първото “о” - прóток, както и думата прóлив. В руския правилното ударение на втората сричка се е запазило и в двете думи.

Пролив явно има корен лее, лив. Такива са думите излива, прелива, прилив, отлив, разлив, слива(се), подлива. Вероятно всички тези думи се употребяват при преместването на голям обем течна маса, която се лее плавно. Докато думите с корен ток са за плитки, бързотечащи реки и ручеи. Така че, ток напълно оправдава името си, което в пълния си вид знаем като електрически ток, тоест течение на електрически сили по много тесен път. В съвременния руски език има такова понятие обезточен, когато цели райони са останали без електричество, което звучи напълно логично.

ГРАМОТА И ГРАМОТНОСТ

В миналото под грáмота, хората са разбирали писменост. Когато са казвали, че някой знае много езици, са казвали, че той е научил грáмотите на много народи. Тоест, че той е грáмотен. Тази дума е съставена по същия начин, като думата имотен. Този, който има имане е имотен. А този, който знае грáмоти е бил грáмотен. Както забелязвате обаче, ударението е било на първата сричка. У нас това се е променило именно заради думата имóтен, в която ударението е на втората сричка. Оттам - грамóтен. Но на удостоверенията за знания не казваме Грамóта, а Грамотá, а правилното ударение е Грáмота. И когато чуем някой да изговаря думата правилно, ние смятаме, че той греши.

Същата е ситуацията и с думата доходен. Ние я изговаряме дóходен, дóходност, а правилно е да казваме дохóден, дохóдност, защото произлизат от думата дохóд. Тя е съставена от корена ход(я) и представката до. Тоест доходът е благосъстоянието, което идва при нас, до-ходи от другите хора, чрез техните плащания. Подобно на нея трябва да са ударени и думите прохóд, изхóд, прехóд, захóд, обхóд, вхóд. Но само последните три са запазили правилното си ударение в нашия език.

ПРЕКЛОНЕНИЕ И ПРЕКЛОНЕН

Когато говорим за уважение към поколенията пред нас, ние споменаваме и думата преклонение. Когато говорим за стар човек, казваме, че той е на преклонна възраст. Но това не значи, че той толкова се е свил, наконил тялото си напред, че едвам ходи. Преклонната възраст е тази, на която човек е помъдрял, много е видял и преживял, натрупал е опит, който да предаде на поколенията след себе си. А тези поколения трябва да коленичат, да се преклонят пред мъдростта на годините му и да приемат завета на отиващия си от този свят. Тоест те трябва да се наклонят, да се кланят, да се наведат, както това е влязло в ритуала по посвещаването в рицарско звание. Подобен е и ритуалът по коронацията на царе и крале. Оттам са думите чинопоклонно, склонен(съм да), наклонен. Забелязвате връзката с думата клон, разклонен. Това е така, защото думата клон произлиза от същото значение на поколение след родоначалника - ствола на дървото.

Преклонение е буквално правене на поклон пред паметта на някого или пред неговото значение за поколенията.

СПОЛАЙ И ПОЛАЗОВДЕН

Има един интересен празник на 21 декември - Сполазване или Игнажден, Еднаж-ден. Този празник се е наричал също така Нова Година, Нов Ден, Млад Месец, Полаз или Полазовден. От него започват новогодишните празници, защото новата година е започнала. Изразът "такъв му е полязът" обяснявал всичко, което се е случвало със стопанина през следващата година. Първият гостенин на 21 декември се нарича полезник, полязнuк, сполязник. Идва от българския глагол полазвам, на когото хипотетично се придава смисъла "посещавам някого за кратко време", тоест полазване е "краткотрайно посещение". Славянското "лаз, лез, лиз" има смисъл на движение, например "слизам, влизам, излизам, залезать (руски) означава слизам и т.н.", а представката "по-" придава краткотрайност на действието. Ролята на влезлия първи в този ден в нечий дом е че "да носи благоприятна предопределеност за посетената къща през новата година".

В някои краища на България, денят Полязник се нарича още СПОЛЯЗНИК. В основата на оригиналното название СПОЛЯЗНИК стоят старинните български думи "спорен, сполука, спори(ми), сполай, сполази (подобно на “помози бог”)", носещи смисъла "успешен, изгоден, благополучен, плодотворен". Например: "спорен труд", "спорна работа" значи успешна работа, "сполай ти" - пожелание за успехи и благоприятно бъдеще, за късмет.

Съществуването на изолиран ден в прабългарския календар е от ключово значение за неговата структура, вид и точност. Приемайки съществуването на ден-единак, остават 364 дни в годината, които могат да се разделят в четири групи с равен брой дни. От тук се прави изводът, че всяка група е имала по 91 дни, разделени в три месеца, два по 30 и един с 31 дни. На основа на данните от намерената в Плиска розета от бронз се счита, че прабългарите са групирали дните в недели, като всяка неделя е съдържала по седем дни свързани със седемте небесни светила – планети.

Розетата, открита край с. Якимово обаче, се състои от три концентрични кръга, като външният е разделен на 12 сегмента, отговарящи на календарните месеци. Средният кръг е разделен на четири равни сегмента по такъв начин, че всеки от тях вмества по три месеца от външния кръг. Тези сегменти може би отговарят на четирите равни сезона, всеки по 91 дни. Най-вътрешният кръг е изолиран, празен и вероятно символизира добавъчния "изолиран, единичен" 365-ти ден - единак, именно този Еднаж-ден. Като цяло, розетата от Якимово символизира Слънцето и подчертава слънчевия характер на календара.

В този си вид (4 х 91 + 1 дни), прабългарският слънчев календар не прилича нито на египетския и сродния му зороастрийски, нито на римския юлиянски календари. В българската етнография няма следи от добавъчните 5 дни, характерни за слънчевия календар от египетски тип, няма и спомен от честване на новата година около деня на пролетното равноденствие или деня на лятното слънцестоене. 

Българския предхристиянски празник е Бъдни вечер, който също се е чествал през нощта срещу 25 декември със запалване на отсечено дъбово дърво, наречено Бъдник. В българския празник също има обреден хляб - кръгла “баница (бъдница) с късмети” и коледари, които ходят от къща на къща. Ето как думата баница е достигнала и до днес. А е била кръгла, защото е трябвало да наподобява годишните кръгове на Бъдника. Затова говорим и за бъднини, в смисъла на предстоящите години и живот на поколенията след нас. За бъде-ще не е и нужно да пояснявам, то и така всичко ще-бъде ясно.

Разбрахме, че този отделен от всички останали дни в годината ден, в народните вярвания се обрисува като "изолиран ден-единак" Най-сериозното доказателство за съществуването на такъв ден е наличието на традиционния български празник, наречен Единак, Еднажден. Това е точно денят на зимното слънцестоене (21 срещу 22 декември). По-късно църквата, която се отнасяла враждебно към всички прояви на езичество, е християнизирала Еднажден, като ден на свети Игнат - Игнажден, но не е могла да изличи спомена за този ден.

И както от думата сполазник, е изчезнал звука “с”, заради трудността в изговаряне, така е станало и при много други наши думи.

Например от „сгодявам” произхождат думите „сгоденик” (опростено на годеник), сгоденица (опростено на годеница), „сгоденичество” (опростено на годеж) – ритуалът по обявяване на сгодяването между момата и момъка. От корена на глагола "спомням си" и суфикса "-ак" може да е образувана думата СПОМАК (човек, който си спомня дедите и вярата си), опростено до ПОМАК (название на българомохамеданин в България). Има се пред вид мохамеданин, който помни езика, музиката и част от обичаите на своите предци. Българомохамеданите в Източни Родопи са наричани с друго име - ахряни, което произлиза от старото име на гр. Кърджали - Ахрида. Така е изчезнало “с”-то и в популярното чирпанско име Таню, Танка - лично име, производно от Станю и Станка.

През 1888 г. Френското астрономическо общество организира конкурс за постоянен календар, спечелен от Густав Армелин. В проекта отново се използва 7 дневна седмица, но 52 на брой седмици са разделени на 4 тримесечия. Всяко тримисечие съдържа 13 седмици. Месеците имат различна продължителност. Първият от тримесечието е с 31 дни, а останалите с по 30. Ако началото на годината е в понеделник, то всички тримесечия започват в понеделник. За вторите и третите месеци началото винаги е съответно в четвъртък и в събота. При този календар повтаряемостта е по тримесечия. Оставащите един или два дни са извън системата, празнични. Разглежданият през 1954 г. проект е вариант на проекта на Армелин. Интересното е, че през 1947 г. в пещери край селището Кумран на брега на Мъртво море са открити текстове на староеврейски, които описват календар, подобен на този на Армелин. В необичайния за този географски район календар, някои виждат и „българска следа”.

Най-старият съхранен български календар е „Вечният календар”, създаден по идея на Отец Матей Преображенски (Миткалото) през 1870 г. и изографисан от тревненския зограф Венко върху една от стените на Българското народно взаимно училище в с. Михалци, Община Павликени.

Върху стената на читалището, построено под личния надзор на Отец Матей и назовано от него „Съединение”, тревненския зограф изписва „вечен календар” по чертеж, който Матей донася от Света гора. Фреската сега е пренесена в музея на град Павликени. Срещата с нея излъчва някакъв вид радиация – който го е видял, вече не оставя същият. Подобно нещо другаде засега не се среща по нашите земи.

Календарът започва неслучайно от годината на поругаването на старопрестолнината ни Търново от османския нашественик и завършва с 1940 година!  Дали това не е прозрение за следваща съществена дата от българската история?

Във всеки от четирите ъгъла на календара е изобразен по един от четирите възрастови периода на човешкия живот. Подобен на този календар има и на една от външните стени на църквата в Преображенския манастир край Търново. За щастие, него успях да видя много години назад, защото сега сградите са в окаяно състояние.

ЗДРАВ И ЧИТАВ, ЧЕТЕМ ПО ЧИТАНКА

Думите почит, почитание, разчитам, прочитам имат общ корен чета, броя. Зачита ме, тоест брои ме с останалите. Казваме, че четем, но чЕтем по чИтанка. Странно! Казваме също така безЧЕТ (в смисъла на безброй), ЧЕТник (в смисъла на РЕДови, РЕДник - един от останалите в отРЯДА).

Смисъла на читав е здрав, запазен, неповреден. Тоест когато нещо или някой е читав, то това значи, че можем да го смятаме за цял и съхранен. Това значи, че може да го сЧИТАМе годен за употреба, годен за работа - трудоспособен. Когато хората се записват за екскурзия или за друго начинание в група, казват: - Пиши ме и мен, бройте ме и мен. Виждате как писането е сврързано с броенето, със смятането. Когато Черноризец Храбър е писал в свето съчинение “За буквите“ пише: "Прежде убо словене не имяху книг, но чрътами и резями чьтяху и гадаху погани суще; крестивше же ся, римьскими и гръчьскими письмены нуждахуся писати - словеньска речь бе не устроена; и тако беша многа лета" - “Тъй като дотогава славяните, когато били езичници, нямали писмена, но читали и гадали с помощта на черти и резки. Когато са се покръстили са били принудени да пишат с римски и гръцки букви, които се оказали непригодни за слОвенския език. И така беше много години”. Тоест са четяли и смятали с черти и резки. Вероятно от черта е дошла и думата чета, а от “гадаху” - гадаене, тоест отгатване при смятането.

И, както по рано бях писал, слАвяни тогава не е имало. СлОвени са наричали хората, които са познавали писмения език (грамота), на който е трябвало да пишат и четат християнските религиозни книги.