Вчера, в едно предаване за Дунава, един местен човек каза срутèн (в смисъла на разрушен), с ударение на последната сричка. Разбира се, беше неправилно, но си помислих, а защо не - нали казваме възобновèн? Ако казваме възобновèн, значи можем и срутèн.
Дори самото разрушен, защо да не можем да го кажем разрýшен? Нали казваме разрýха, макар че казваме рушá?
Защо да не можем да казваме прóстосмъртен, всèкидневен, мáнастир, пасѝще (защото там се пасè, макар да казваме пáша), минáло време (щом казваме минáва)?
По националните телевизии, в които говорители са софиянци, изговарят много дразнещо за мен, имената на села в страната с неправилно ударение в името. При това мога да ги разбера, ако не знаят, но има имена със съвсем ясен корен, от който ударението следва да се знае.
Такъв пример е квартал Комáтево. По телевизията го изговарят Коматèво. При положение, че е ясен коренът - комáт (хляб). Така също изговарят Краснóво, с корен крáсен и на село Житнѝца, макар да има корен жито.
Вероятно това се дължи на тази особеност на шопите да наричат селата си с ударение на последната сричка или поне на предпоследната гласна, ако завършват на гласна.
Така например, те имат село Железнóво. Помислих, че и него са объркали, но не - самите хора от селото си го наричаха точно така. Ние в Пловдив бихме го изговорили Желèзново, а вероятно и повечето българи. На софиянци им е лесно Старосèл, ударението е точно по вкуса им. То вероятно някой софиянец му е дал името, в някоя кадастърна канцелария - там, в София. Старото му име е било Старо Ново село.
Също така ми е направило впечатление, че много хора казват акó, место áко, особено, ако започват изречението с тази дума. За наýка и нáука случаят е станал вече емблематичен.
Подобен е и случая с думата срещý, която често изговаряме с ударение на у, вместо да се изговаря срèщу, както следва от корена на думата среща. С това ударение на у сякаш забиват думата в отсрещния, подчертават позицията си.
Вчера, когато писах предната си публикация се замислих за думата хорó. Там писах, че тя е съкратена от хоровод (водене на хóра), но защо тогава не я изговаряме като хóро, нали става въпрос за хóра, а не за хорá? Защото не казваме хорóвод (ако приемем, че коренът е хорó), ама че смешно, нали?
Хората често не знаят как да изговорят родопското село Смилян - с ударението на и или на я.
Също така се чудя защо ударението в думата богородица да не е на бóго, ами е на рóдица, сякаш е по-важно че е родила, а не кого е родила. Думата колá защо да не е кóла, както и думата кóлело - нали имат корен кóло, означаващ кръгово движение?
Сещам се за обущáрски - не трябва ли да е обýщарски, щом е от обýвка? Иначе казваме обýща, нали? Защо не кажем обущá?
Защо да не е грáничен, щом е граница?
Защо да не е óкръжен, щом е окръг?
Защо да не е насèление, щом е населено място?
или обратното: Щом е населèние, защо не е населèно място?
Защо да не е стрáна, щом е многостранен?
Защо да не е необхóдимо, след като коренът е обход?
Същото мога да попитам за думата подпѝс, съставена от под+пис. Кое от двете е главното? Не е ли това, че сме писали под нещо? Същото важи и за думата надпис, тоест - надпѝс, нали всички казваме послепѝс?
Интересно е с думата седмица. Когато ударението е на "е" означава едно, а когато е на "и" - друго. Тук няма как.
Защо да не е ѝменува, след като коренът е име?
Не трябва ли да е удостовèрил, след като коренът е вяра(вера)?
Подобен, но пък правилен, е примера с думата съчетание, с корен чета. Тук ударението съвпада с това на корена на думата - четá. Защо това не важи за думата удостоверил?
Подобни примери с променени ударения са думите:
Вместо действително, защо да не е дèйствително (от действие)?
Вместо аплодисменти, защо да не е аплодѝсменти (от аплодирам)?
Вместо музикален, защо да не е мýзикален (от музика)?
Вместо материален, защо да не е матèриален (от материя)?
Вместо получава, защо да не е полýчава (от получа)?
Вместо прощавам, защо да не е прóщавам (от прошка) или прóстено, вместо простèно?
Вместо означава, защо да не е ознáчава (от знак)?
Вместо апартамент, защо да не е апáртамент (от a part of), на аглийски е така, а това е дума заемка? Дори англичаните го изговарят апáртмънт!
Казваме мъчѝтелен, макар коренът да е мъка.
Казваме прèвод, а говорим превèжда.
Казваме служèбен, а защо не слýжебен, след като коренът е служа, а оттам и служ-ба.
Думата благоволение е тотално сбъркана. От една страна имаме благо, от друга - воля. Ударението не е на нито една от тях. Нито е блáговоление, нито - благовóление.
Зная, да зная, че има правила в българския език.
Много от примерите могат да бъдат обяснени по тези правила. Може би всички примери.
Факт е обаче, че в голяма степен, диалектите се характеризират именно от изместване на ударенията в думите. Много повече, отколкото с наличието на нови думи, изменени съществуващи или различната им подредба в изречението. Всъщност, много диалекти, които ние считаме за "неправилни" носят доста по-правилни ударения в думите.
Тези правила са определили състоянието на езика в някакъв момент от неговото развитие. Езиците се развиват, правилата след време се променят. И тяхното развитие не се дължи само на внасяне или появяване на нови думи в езика, често това е само едно пренасяне на ударенията в думите.
Именно затова съм написал толкова много въпросителни изречения.
Защо, въпреки правилата, ударенията не са там, където (пак по правило) би трябвало да бъдат, следвайки думата-корен? Защото преди да бъдат определени днешните правила за ударенията, езикът вече е бил оформен в този нелогичен стил?
Накоро слушах македонска реч, жената (министър на отбраната на Македония) имаше много ясна дикция. Говореше много премерено, пламенно и беше едно удоволствие да я слушам. Този случай ми даде идеята за написването на тази публикация. При това, поводът да потърся именно клип с нея беше ударението във фамилията на жената - Радмила Шекерѝнска.
Помислих си, че отново софийските телевизионери изговарят името ѝ с ударение не на място. Оказа се, че името на жената наистина се изговаря така. Казах си, ами да, такъв им е диалекта и ми щракна да намеря и други такива примери.
Така че, продължавам с примерите.
Казваме мъчѝтелен, макар коренът тук да е мъка.
Казваме рáзрез, вместо разрèз (от режа).
Казваме просѝтел, макар коренът да е прóся.
Казваме рáзлика, вместо да е разлѝка (от корена лик).
Казваме групирóвка, вместо грýпировка (от корена група)
Казваме позволѝм, вместо позвóлим (от корена воля), както е в руския - а това значи, че е било и в българския по-рано. От друга страна, правилно казваме разрешèние, както е и в корена - решá(вам).
Казваме основáние, вместо оснóвание (от корена оснóва)
Казваме прѝмес, макар коренът да е меся.
Казваме присвоѝх, макар коренът да е свóй.
Казваме прèдговор, макар коренът да е гóвор.
Казваме въведèние, макар коренът да е вóдя (а не водЯ).
Хората също се лутат как да изговорят думата според - спорèд или спóред, макар коренът да е “по рèд”.
Същото е с думата свобода - свобóда или свободá. Но казваме свобóден.
Казваме плячкóсвам, макар да идва от плячка.
Казваме нáчин, макар да идва от чѝня (правя).
Казваме прèмного, макар коренът да е мнóго, но често слагаме ударение и на двете срички - прèмнóго. Това е уникален случай, защото за удобство изговаряме думата, сякаш са две отделни думи, както трябва да бъде.
Казваме отнóсно, но казваме и отношèние.
Казваме мнозѝна, макар коренът да е мнóго.
Казваме исторѝци, макар коренът да е истóрия.
Казваме Адриáтика, но морето е Адриатѝческо.
Казваме писáтел, макар че коренът е пѝша.
Казваме живóт и живèя, макар коренът да е жѝв.
Казваме разкáза, макар коренът да е рáзказ.
Казваме действѝтелен, въпреки че коренът е дèйствие.
Казваме необуздáн, макар коренът да е обяздя.
Казваме случáйност, макар коренът да е слýчай.
Боже, не мога да прочета и една страница от една книга, която днес прелиствам!
Такива примери има постоянно, езикът ни е изпъстрен с тях във всяко изречение. След като довърша тази подборка, ще се опитам да забравя за тях, за да мога да си чета нормално.
Хаха, аз вече се уморих да пиша, а сигурно и вие сте се уморили да четете!
С времето, задълбочаването в етимологическата тематика, доведе до това, че сега съм много по-чувствителен към интересни думи и находки в речта. Интересното е когато откривам логически взаимовръзки в думи, които употребяваме повсеместно, без да се замисляме даже.
И макар тази публикация точно да не е свързана с етимология, смятам че се нарежда сред интересните, по отношение на това, колко странни и неведоми са процесите в речта.
След тази лека пауза искам да изредя още няколко примера по темата за ударенията.
Казваме вóин, но войнá, казваме воèнен, но военизѝран.
Казваме свáтба и свáт, но сватбáр.
Казваме лозá, но имаме лóзов.
От всички изброени примери, можем да си направим нови думи.
Опитайте се за някои от тях да поставите ударението там, където то е в коренната дума и ще се удивите от резултата. А той много ще ви напомня речта на българите от географската област Македония. Които, между другото, наричат себе си бýгари. А ако не се мятат такива, наричат себе си мáкедонци, а не македóнци.
ДАЛИ ТАМ НАШИЯТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИКНЕ СЕ Е СЪХРАНИЛ В АВТЕНТИЧНИЯ СИ ВИД?
Може да се окаже, че в Македонско говорят най-правилния български, който ние възприемаме, като силно видоизменен диалект.
