БЕР, БЪРЛОГА И гуБЕРния

Думите боярин, барин, и западното барон означават земевладелец. Те произлизат от думата, с която наричат мечката различните народи на север. Старото руско име е било Бьояррин (Звьояррин), трансформирало се на БЕР на запад от река Висла. Тази част от гората, “принадлежаща” на една мечка се наричала беярна, а владетелят ѝ губояр-ин, което формирало титлата губернатор, а оттам гуБЕРния.

Защото друго руско название на мечката е губьоярин. Понякога се трансформирало в губарь и губер. А спомнете си сега на какво приличат нашите губери, от чеиза на нашите баби.

В западните езици, думата за мечка се е свила до бер или берн.

В славянските езици, двойното “р” може да се трансформира в едно “л” - поради трудността на много хора да изговарят “р”, че и двойно. Така бьояррин се е трансформирал на бойялин, болярин и даже на боил.

В страните от Западна Европа, думата за землевладение се е трансформирала до простото “бург”. Бург е територията на владение или управление на един господар и също произлиза от думата бер (мечка). Този земевладелец са наричали бургамистър.

С времето имената на много от главните укрепени градове-центрове на тези владения, са прибавили към името си наставката -бург. От думата за мечка произлиза името на град Берн, столицата на Швейцария и на Берлин (Мечи град), столицата на Германия. Чували сме и за О-берн-хаузен (тоест дома на мечката). В Германия има дори град Бернбург (владение на мечката). Има и Бернкастел (меча крепост). Този град, за мое щастие, съм посещавал трикратно, защото е много красив.

Думата бърлога е съчетание от думите бер (мечка) и думата леговище. Фамилията на композитора Берлиоз е също с корен мечка. Такова е и името на полярния изследовател Витус Беринг (бяла мечка) - витус е witus (white на англ.).

В Русия, човек, който властва над няколко губернии наричали генерал-губернатор или воевода. На Запад, такъв човек, властващ над няколко барона се нарича граф. А ако тези губернии са още повече, то този човек се наричал маркиз и дори херцог. Обединител на всички тези родствени съюзи се явява кралят, но не царят. Крал и цар са разни по смисъл думи.

Царят е наместника на Бога на земята, а кралят, а по-точно кралете, са наместници на царя на определена територия. А император е съвършения повелител, но съвсем не цар. Но това е за друга тема.

А от титлата княз се е образувала и титлата кайзер, те са еднокоренни думи.

А сега да поговорим малко за човешкото тяло.

На всички тела на животни, но най-вече на човешкото тяло има определен набор линии, всяка от които има определено име и номер (по-скоро степен). Всички линии са в 12 групи, а всяка от тях съдържа 12 линии.

Всеки номер линии от всяка група имат сходни или еднокоренни наименования.

Например:

Седмата линия, сгъвката на последната фаланга на пръстите на ръката се е наричала мазок, мазка. Оттам идват думите мазане, мазило, мазка, мозайка, че дори и масло (от мазло). Всички седми линии във всички групи са имали сходни названия. Оттам идва и нашата дума мазол. Мазоли са се получавали по пръстите на ръцете и на краката също. Последната сгъвка на пръстите на краката също е седма линия.

А края на всички пръсти на ръката се наричат “печатка”.

Друг пример:

На лицето на мъжа минават три линии на окосмяване.

Първата линия минава под долната устна и се наричала “ласка”. Тя е трета линия на тялото.

Втората линия на окосмяване на лицето минава под гънката на шията, издига се над ушите и отново пада и минава по врата отзад там, където свърша косата. Тази граница на косата се е наричала “каска”. Това е единадесетата линия на тялото. Неслучайно така са кръстили тази военна амуниция за предпазване от куршуми. Тя покрива главата точно по този начин, а каишката ѝ минава точно под брадата, стегната по гънката на шията.

Третата линия на окосмяване на лицето започва над челото там, където започва косата, преминава отстрани по бакенбардите и слиза над мустака, под носа. Тази граница се е наричала “маска”. Тази е седмата линия на тялото, но в района на главата. Виждате как тази седма линия, има сходно име с тази на пръстите. Там е мазка или мазок, а тук маска. Достатъчно е да скрием чертите на лицето си с изкуствена маска, и то става неузнаваемо. Защото в този участък на лицето, маската, се намират най-характерните черти за един лик - очите и носа.

Окосмяването на лицето между трета и седма линии, тоест от под носа до под устните, се наричало усъй, сега това наричаме мУС-так. Това окосмение от трета до седма линия, но острани на главата се наричали “баки” или баки барадой (страните на брадата), а оттам бакинбарди. Когато един мъж с брада, мустаци и бакенбарди, нахлупил голяма шапка с козина, сложел и маска, то напълно наподобявал мечка, вълк или друг силен звяр.

В Русия такава маска наричали с думата за мечка - медвед. Такава маска, четена наобратно, е формирала думата девдем, трансформирала се по-късно в говора на чужденците на диадема. Такава маска се е слагала в суровите студове на север. Тя предпазвала от силните снежни ветрове, а понякога била единствения начин да се придвижва човек. Често е била просто кора от бреза. Нея изработвали така, че при нужда да може да се отмята нагоре с повдигане. По-късно тази идея била приложена при бойните шлемове.

Тя приличала в голяма степен на маската на електрожениста днес. Та, повдигната нагоре над челото маска с времето приела името диадема.

Думата диадема означавала двустранна, двулицева. С времето маска, повдигната над главата, станала знак, украшение на главата или шапката. Такива маски в началото били носени и от жреците и шаманите на племето. Отвътре били украсявани с разни бои, а когато жрецът я свалял над лицето си, се “превръщал” в мечка или във вълк. Този жест на сваляне на маската е формирал и у нас израза “падна му пердето” или “свалиха всички маски”, в смисъла на превърнаха се на зверове, показаха истинската си същност, без притворство.

Тази диадема, в по-съвременни времена, украсявала шапките както на жените, така и на мъжете. При мъжете тя се е трансформирала до козирката на военните фуражки.

Осмата линия на тялото на човека е линията на гърдите, там където при мечката и други животни расте мека и нежна мъхеста козинка. Тази линия се наричала тайна, там е “слънчевия сплит” както днес я наричаме. У мечката това място силно се отличава от останалото нейно окосмяване и винаги е по-светло. В Русия са го наричали меха, тоест гърди, а на гърдите расте мех (мъх), тоест нежна козинка. Такъв мъх имаме и ние мъжете. И тъй като там са гърдите с които дишаме, затова и козените съоръжения, с които се разпалват огнищата се наричат мехове, тъй като и те се свиват и раздуват, дишат.

Мехове или мяхове са и кожените торби за вода, вино или мляко. Имал ги е всеки овчар, а и всеки камилар, бродейки из пустинята. От мех е и името Михаил.

Тук е мястото да обърна внимание на нещо интересно.

В средните векове българският или както днес го именуват - старобългарският език - се е говорел много по-меко, звучал е много по-напевно, имал е леко извист вид. Такъв се е запазил той сред помаците в Родопа планина. Куриозно е, тъй като те са приели исляма, но именно в дълбините на планината, техният български говор (защото те са чисти българи) е останал недокоснат от влиянията на времето и продължителната чужда намеса. Моето предположение е, че нашият език е “затвърдял” по време на турското робство, поради твърдостта на езика на османците.

Сега, с разбирането ни от днешното време, този старобългарски език ни изглежда много по-близък с езика, на който говорят в пределите на Русия. Но това наистина е било така, ние сме били част от общото славянско море. Даже и този термин е кабинетен. Това са били множество племена и родове, с общ корен и сходен език. Всяко от тях се е именувало по името на реката, която е минавала през земите му. Или на планината, чието име са приели и с каквото име са ги знаели другите племена.

Всички на изток от река Висла са се разбирали добре, срещайки се по пазарищата и търговските средища. Нека не забравяме, че дори народът на Аспарух и неговите братя, са дошли от земите на голямата сарматска степ, където са живели не едно поколение.

Но да продължим.

Има такава особеност в нашия език. Съчетанието на буквите “н” и “и”, тоест “ни” може да се изговаря и като Ш, и като Х. Събрани заедно дори (НИ) - те изглеждат като Ш. Така се е и формирал този буквен знак - от сливането на буквените знаци Н и И. Например името Николай и производното му Никола, са се видоизменили в Кольо, Коло, поради изчезването на изговарянето на съчетанието НИ. Това лесно ще визуализирате за себе си, ако бързо кажете името Никола - то ще звучи като н’Кола. А ако го викаме да дойде при нас, ще му кажем н’Кольооо! Ако той трябва да ни чуе отдалеч, както е било често едно време, няма и да го изговаряме това пусто Ни- в началото, нали? Той няма и да го чуе.

При животните, космите под носа или по носа са много чувствителни. Те ги ползват, за да се ориентират в околната среда или да разузнават наоколо, дори и когато ровят. При човека това не е така развито, но от думата усъй (или уси) се е формирала думата осезание. Тоест тя е приела това свойство от мУСтаците при животните, за да обясни чувствителността на нашите сетива. А по-горе бях пояснил, че линията на мустаците е седмата линия на тялото, в района на главата. А коя беше другата седма линия по ръцете - тази преди края на пръстите. А при човека пръстите са тези най-добри разузнавачи, когато очите са безсилни, на тъмно например. Много от животните ровят дупки с муцуната си, там също е тъмно и единствено мустаците им дават нужната информация за ситуацията. Та такава е връзката с произхода на думата осезание.

А сега малко за палците, по-скоро за края на пръстите на ръката, а защо не и на краката.
Това са тези възглавнички, с които ние опипваме, докосваме, плъзгаме, усещаме повърхността. С тях разбираме дали е мокро или сухо, студено или горещо - с тях изследваме света. С краката усещаме дали е топла водата, дали е здрав леда или дали дъската може да ни издържи, за да минем напред.

Много думи за действия с тях започват с буквата Т. С тях Тропаме, Търкаме, Трием, Тупаме, Точка поставяме с тях. Сочим с пръст, когато показваме Там, посочваме някого, казвайки му Ти, Той, То или Тя. Тикаме с пръст в буркана с лютеница, с тях потъркваме брадата или челото си, провлачвайки замислено “Такааа”, с тях козируваме с “Тъй вярно”. Сочим надолу и командваме "Тук!" на кучето си.
С пръстите на краката Тъпчем, Тропаме, Тичаме. Титри казват на надписите към филмите, а това е дошло от начина, по който малките ученици следят с показалец текста по тетрадката, докато четат, сричайки го. Или когато им го чете учителката. Точно така и ние го четем, слушайки гласа на актьорите във филмите.

А усещанията на пръстите науката нарича как - тактилни!

Впрочем козируването е от времената, когато воините са отмятали предната “маска” на шлема си в знак на почит към командира си. Обърнете внимание по филмите - на запад козируват с длан, насочена напред, точно както стои ръката, когато е отметнала предната кокарда/маска на шлема.
А "козир" се нарича украсата над кокардата, а оттам е дошла и думата за това приветствие. Понякога там е прикрепяно перо или пищен букет от пера.

Когато маската на шлема (а по-късно козирката) се е сваляла пред очите, това е означавало, че рицарят е готов да се бие. Точно затова в игрите на карти, този, който е решен да продължи смело заявява “коз” - да, оттам идва и тази дума.

Всички сме виждали жеста, когато стане напечено, как героят навежда глава, а ако има шапка я хваща за козирката и я нахлупва ниско над очите. Това е жест, имитиращ застрашителното поведение на хищника, когато се готви за битка. В моменти на радост напротив. Мъжът отмята назад глава, а ако има шапка весело я килва назад към врата, с козирката открива цялото си лице и даже весело я захвърля настрани. Това е жест, останал още от времената на славни битки и рицарски двубои.

Думата кураж има пряка връзка с думите козирка, фуражка, коз и козер.

Думата копюра, пачката банкноти, призлиза от думата копие. Банкнотите са копия една на друга, нали?

С думата пиво, в древността са наричали всяка напитка, а не само бирата, както е днес.