СЕДЯНКИ, ГОДЕЖ И СВАТБА - КАК СА ГО ПРАВИЛИ ПРЕДИ 150 ГОДИНИ

Георги Раковски в своята книга “Показалец Чяст първа” Одеса, 1859 г. много увлекателно е описал обичаите и нравите на българите по негово време, а и “по старина”, както той се изразява, когато иска да каже “в миналото”.

Освен описание на земеделието и поминъка, къщите и облеклото на българите по селата, или селците, както той ги нарича, в книгата му има специална обширна част с обичаите на нашите предци.

Започвайки от седянките и тлаките, където момите и момците се залюбват, се преминава през обредите по сватосването, за да се стигне накрая до сватбата и венчавката. Не е пропуснал и добилите днес популярност ергенски партита, които явно се основават на древни традиции.

И така, лятото преваля, усилната целодневна работа на полето е привършила, реколтата е прибрана и идва времето на ласкавите топли вечери край огъня ...

СЕДЯНКА
На седянките се събират моми на открито място, извън дворовете и къщите, седнали около напаления огън. Всяка си е донесла нещо от къщи да работи и всички задружно подемат песен след песен. Момците идват с музика и задяват момите, канят ги на танц, разменят си китки. Момците може цяла нощ да обикалят седянките, ако са повече от една.

ТЛАКА 

Тлаката е събиране на моми, но вече не навън, а поканени в дома на някоя от тях, за да ѝ помогнат с някоя дейност - чистене на царевица, нижене на тютюн. Разликата от седянките е това, че се провеждат вече в дома, заради неподходящото време навън. Освен това тлаката се организира, за да се помогне в домакинството на стопаните, докато на седянките момите си работят свои си неща.

На тлаката момците отново идват с музиканти и може да посетят не една тлака, ако по селото са повече същата вечер. 

На тези събирания са се родили много любовни истории, затуптявали са диво много млади сърца. Много често именно в такива вечери, двама млади са се вричали в любов и се е заговаряло за женитба.
Тъй нареченото "напиване на водата" на младата мома е било ритуал, с който момъкът се е вричал в любов и е било знак за сватбени приготовления.

Колко елегантен начин да спестят на момъка притеснението да изрече тези, толкова трудни думи.

СВАТОСВАНЕ

Обичай, при който родителите на момъка изпращат в дома на харесаната мома, свои опитни роднини или доверени лица, наречени сватовници, които да поискат ръката на момата от нейните родители. Някъде ги наричат не сватовници, а дворници. Това вероятно идва от обичаи от времето, когато е имало българско царство и сватовници са изпращали владетели или техните боляри, което означавало, че ще въведат момата в двора на владетеля, ще я направят “дворна”, част от свитата.

Ако семейството на момата приеме поканата за сватосване (питайки или не детето си за нейното желание), то родителите му стават сватове с родителите на момъка. За отговор сватовниците може да се наложи да дойдат отново, а понякога и няколко пъти.

МЯНЕЖ

Обичай, при който роднини на момъка идват в семейството на момата, носейки пръстен, който момата приема и дарява с гривна избранника си. Тоест младите си меняват, разменят оброчни накити, в знак на уверение в обичта си и дадената дума.

ГОДЕЖ

Раковски описва годежа, като обряд, в който ролята на младите влюбени е незначителна. Обичай, при който родителите на момъка идват в дома на момата с музика и много ядене и пиене. Нататък обряда прилича в голяма степен на сделка, в която сватовете се сгодяват (не се сгодяват младите, а родителите им), погаждат се - тоест сватовете се разбират кой какви дарове (придани) ще даде, заедно със своето дете.
Оттогава идва изразът "сгодна сделка", както и думата изгодно.

Следват ядене и танци, свирня и игри. Момците играят “хойся”, а момите “ръченица”.

Хойся-та Раковски описва като радостен български игровод, при който момците, играейки подвикват: - Хойса! Са!

Някой балканлии може, когато играят, да държат ножове, имитирайки бойна техника.

Ръченицата е танц, при който момите се държат една за друга с ръце на кръста, самостоятелно или вплетени заедно в хоровод. Затова той се нарича ръче-ница.

СВАТБА

Главни действащи лица са стар-сват и старо-сватица, кум и кумица, заложник, девер, бързоконци, свахи и зълви, без които сватбата не може. Следват сродници, съседи и познати, които са сватбарите.

Стар-сватя и старосватицата са възрастни, зрели и опитни в тези дела хора, които се избират измежду роднините. Те следят за последователността и правилното провеждане на приготовленията и ритуалите, които предстоят. Те са един вид, родовата памет за поколенията след тях.

Деверът е много важна фигура в сватбените ритуали. Той трябва да е неженен брат на младоженеца. Той в голяма степен отговаря за самите младоженци и особено за булката. Тази традиция идва от старо време, когато често се е ходело на война. Ако се случи, че съпругът не се завърне, за неговата съпруга остава да се грижи брат му (деверът), като тя става част от неговото семейство.

Сватбата по селата започва в четвъртък, като този ден се нарича венец или кравай. В него няма трапеза, а само веселба. Това е денят, в който се разменят уговорените при венчавката дарове от страна на младоженеца и придан, от страна на младоженката. Това става в дома на момата.

ЗАСЯВКИ

В петъчния ден се ходи в дома на момъка. Девици, сроднички и съседки участват в ритуала засявки. Деверът, закичен с китка и кърпа, придружен от музиканти, обикаля от врата на врата и кани съседи и роднини на засявки и на утрешната сватба.

Засявките е рируал, при който се отсява през три сита брашно, като първо в горното, а после и в долните се слагат пръстенът и гривната, разменени от младите при мянежа, менявката и се отсява през тях. Брашното се сипва постоянно от девера, а девици пеят песни. Ситата се държат от три момъка, първородни в семействата си и от три млади момичета, последни в семействата си - изтърсаци.
Тук е мястото да обясня, че в едно семейство с дъщери, първа се е омъжвала най-голямата дъщеря. По-малка сестра е нямала право да се жени преди кака си - това било голям срам за семейството. Неомъжената голяма сестра се считала за негодна да си намери мъж (или да я хареса мъж) и затова се чакало по ред - първо най-голямата да се омъжи, после по-малката и така нататък. Докато най-голямата дъщеря в семейството не си намери женилник (така понякога казвали на годеника), никоя друга не смеела да заговори за венчило.

От пресятото брашно замесват и изпичат пита (меденик), намазват я с мед и я наричат на младите “да се обичат така, както пчелите меда” и черпят с нея всички сватбари. Почерпката я носи заложника, а го следват други мъже с чаши вино и ги подават на почерпените. Чашите е задължително да са сребърни, често те се предават от поколение на поколение. Някои могат да са от 600 години.

Вечерта момъка кани всички свои приятели, с които е ергенувал “на хляб”, всъщност на ядене и пиене до зори. В това тържество, наречено раздялна вечеря, момците си избират един по-отракан за “кум” и той ръководи “ергенскто дружество” през цялата вечер. Той първи заиграва “хойса”-та.

Като се наядат и напият, заедно с музиката отиват около кладенеца и се черпят с вода и играят тропаница. Носят ведро с вода в къщата и си месят и пекат меденици, за които предварително им е подготвено всичко. Всичко, освен ръжена, с който да ги вадят от жарта. “Кума”, като най-юначен и смел, има задачата да ги изважда. И всичко това на пияна глава. Но така момците показват, че и сами могат да си “месят и пекат хляба”.

В петъчния ден в дома на момата няма почти нищо интересно. Всичко това у нея се случва в съботния ден - и засявките и девичината раздялна вечеря. На нея се прави същото, като на момковата, само дето момците се дерат с юнашки песни, докато момите напяват тъжни песни. И тъй като в съботния ден в дома на момъка нищо не се прави (всички до обяд изтрезняват) на моминския вечерник може и да наминат момците да развеселят компанията.

В съботния ден в дома на момъка се вари пуйка. Някъде я наричат мисирка - “мъсърка”, тоест индийска кокошка. Точно пуйка е тя и на санскрит - черна пуйка. Санскритската дума е запазена само в българския език. Гърците я наричат индийска кокошка, французите diunde и dindon, а италианците - dindio, чуждестранна кокошка. Англичаните я наричат turkeu (турска), руснаците - индейка. Сърбите - гюрка, будац, пуран, пурха. Турците - индийска кокошка. Но това показва, че тя наистина е донесена от Индия, където санскритът е бил стар език.

ВЕНЧИЛО

Деверът се грижи за булката да я качи на каруцата до църквата, както и да я поема от нея, когато пристигнат. Когато тържествата в църквата се пренесат в дома на младоженеца, младите венчани се усамотяват в предварително приготвена за целта спалня. Ако приготовленията и страстите по празника не са преуморили младите, то скоро деверът бива повикан на вратата от брат си, за да се увери, че булката е била девствена, изнасяйки ризата ѝ и показвайки му петното кръв по нея. Чак след това деверът отива при веселбата оттатък и тържествено възвестява радостната вест пред останалите гости - устно. В някои краища се показва и ризата с петното кръв на всички присъстващи, за срам на невестата, последвано от радостни възгласи.

Понякога, покрай тези ритуали с невестата (докосване, погледи), младият неженен девер неусетно залюбва младата невеста на брат си. Тези негови терзания са описани в не една народна песен.

Описанията в книгата на Раковски бяха за мен едно интересно пренасяне във времето, когато традициите са се спазвали ревностно и “не са били каквито са сега”. Спестил съм много подробности, като предадох само основната идея на всеки от етапите на създаване на българското семейство. Раковски накрая допълва, че той е предал само един от многото варианти, които съществували по българските земи. Днес ние знаем една малка част от тях или сме ги виждали в съвременните сватби в един синтезиран и огражданен вид.

Но четенето си струваше. Дано да е било интересно и на вас.

Накрая Раковски обяснява защо девер се нарича с тази дума. Идвало от думата дева, с която се наричала младата мома. Дев на санскрит означавало бог, а дева означавало божествена, свята. Това е било заради обстоятелството, че всяка девица носи божествената искра в утробата си, от която един ден ще зачене своето дете. И затова този, който се грижи основно за младата невеста по време на повечето ритуали, се нарича деве-р - от думата дева.