БОЯН или БОЙЯН

БОЯН

Мъжкото име Боян призлиза от думата “бой” (висок ръст). Името е пожелание детето да израстне голямо, крепко и здраво. Друга такава българска дума е “избуял”. Името би трябвало да се изписва Бойан (Бой-ан). Наставката -ан за мъж (и -ана за жена) е употребена, подобно на други такива думи - велик-ан (с корен “велик”), прилагателните истук-ан, белос-ан, варос-ан, раздрус-ан, маринов-ан и много други. 

ПОЗНА - РАЗБРА - ОТКРИ

Чували сме да казват поетически “позна” (в смисъла на разбра, научи). Оттам идва познание. Така също има изрази “позна какво е да ... “. “позна любовта”, “позна болката”, “позна в него добър човек”. Дори когато използваме думата в популярния ѝ смисъл, пак става дума за откритие, установяване на факт.

ИЖДИВЕНИЕ

Думата в миналото е означавала харчове за нещо.
Споменава се и в случаите, когато някой е на издръжка от някого, "с финансовата помощ на ...", "със средства на ..." или "на разноските на ...".
Днес казваме "с подкрепата на ..."

В "Наръчна книжка за българските деца и девици" от Емануил Васкидович от Мелник, издадено през 1847 г., срещаме следната употреба на тази дума:

Година - сиреч временното разстояние, което землята иждивлява, за да направи един кръг около слънцето. Тук иждивлява е със смисъла на “необходимо” или “изминава”.

Денят е разстояние за двадесят и четири часове, които са меняват в онова время, което землята иждивлява, за да направи един кръг в себеси. Тук “иждивлява” означава ” успява”.

В тълковния речник, думата означава "изразходва" или "харчи". Така виждаме, че в двата по-горни примера "иждивлява" може да се разбира и като "изразходва".

ДРАЧ (ДУРАС по албански)

Не знам каква е връзката на името на най-западния град Драч, който е бил в пределите на Българското царство, и думата здрач, но че има такава, не се и съмнявам.

Дали са дали името на града, защото там залязва слънцето за Балканите и се здрачава или е обратното - защото там е имало град Драч, та сме казвали че се с-Драчава?

Вероятно никога няма да разбера, но ми хареса да си го помисля.

ГРАД, НО ГРАЖДАНИ

Казваме град, но не казваме граджани (град-яни). А в Македония казват именно така. Вярно - изписват го малко странно “граџани”, но го четат именно граджани, каквато е логиката от град-ски хора. Иначе казваме градски, градоначалник, градоустройство, градеж, но не казваме граджани или поне градяни.

ВЕДНАГА

Вед-нога. В руския език е останала думата “ведь”, означаваща “нали”, а “ноги” е “крака”. Може би “ведь ноги” е означавало “нали имаш крака?”, направи го сега - веднага. Чували сме да се изговаря “тогиз” от тогава и “веднагически” от веднага.

ПОЯС

В говора на бесарабските българи се е запазила думата за пояс - опас “сяда и си отпасва опаса”. Запасване и отпасване са думи, които са свързани с действията по навиване и развиване на пояса, опаса. Изкушавам се да мисля, че опас идва от опаз. Знаем, че това голямо парче плат служи за опазване на кръста и общото здраве на мъжа, че и на жената дори. Жените също са носели пояс, при това - съвсем не само за украса.

МОШЕНИК

Моше-ник, муше-нгии - нарицателно за характера на делата на хората от племето, чието популярно име е Моше.

ЧУНКИМ САНКИМ МИГАР

И трите думи означават нима, като че ли. Не зная как са се появили, но единствено мигар ме насочва към мигом, но не в смисъла на бързо, а това че мигаш с очи. "Може би, като че ли", в смисъла на "уж", се е асоцирало с мигане, невярване. А може би, както има израз “за миг да си представим, че”, замижавайки, се опитваме да си представим някаква картина, която наужким е действителна. И както с наставка -ар е съставена думата макар, така да е съставена и думата мигар.

Накрая ми се иска да покажа колекция от думи и изрази от книгите на нашият учен Александър Балан:

Достоял на човешкия дълг - отстоял е човешкия си дълг

Спомням си от юношко време

И си спомням от връстно време

Книжица - книжка

Днес ми се вести в часове на волна мисъл

Чувството те нуди да живееш честно

При всякой случай - всеки път

Тъкмя да сторя - каня се, готвя се да направя

Сами мене ли засяга то лично

Не ще си позволя никога нещо щетливо

Да не струвам другиму, щото не бих желал на мене да бъде сторено

Годи - годеж

Угоди - да изпълни желание, близко до угощение, гости

Гули - празнува, гуляй

Опас - пояс (“сяда и си отпасва опаса”)

Утода - отива

Своин - роднина

Нейде - някъде

Подир - след

Зъмнат - вземат

Шведец - швед

Харизва - подарява

Свързан на очи - с вързани очи

Туканкана - тука (ей тука на)

Сетне - после, след това

Надварят - надпреварват

Разложил - разположил

Чтом - щом

В голяма мяра - в голяма степен

Г. г. народни представители - господа народни представители

Пъпък - пъп

Многумина учени - мнозина учени

Ето и едно писмо на професора, което има жив и образен български език. Някои от горните примери съм взел от него. Нека видим как те се употребяват в речта:

"Това съм разбрал на старост, откак изтече и моята младост. Живях в общество и трудих се в общество. И всякой, така живял и се трудил, може да си каже сам, да каже и на други, че е бил добър член на обществото, че си е достоял на човешкия дълг.

Бил той от тоя или оня обществен ред по състояние, поминък, или звание, той има право на наше уважение, на почит и хвала.

Спомням си от юношко време между моето четиво една книжица с име “Трудът е човеку длъжност и благодат”.

Това име на книжицата и днес ми се вести в часове на волна мисъл. То е светло, кротко, гледа ме в очи, и сякаш таи в уста някакъв вечен въпрос към мене; и без да чуя въпроса, през моето съзнание блесне искра отговор: да, драго име! Трудих се честно, и се радвам на благодат; доживях почит и похвала. Дължа го на тебе, малка моя книжчице мила!

И си спомням от връстно време, как съм чувствувал длъжността “труд” и неговата “благодат”, как са се развивали и образували под тях черти от характер. Бледно и безкръвно е да си думаш напросто: “длъжен съм да се трудя”, “благодатен ми е трудът”; чувството с волята е, което претворява думата в битие, и това битие те отличава. Чувството те нуди, да живееш обществено в труд, да си честит от неговата благодат, да се разбираш “човек”, член на общество. Това възвишено чувство е – социалното чувство.

Социалното чувство ме кара, да се питам при всякой случай: щото върша сега, или тъкмя да сторя, сами мене ли засяга то лично, или може да засегне и другиго? Не ще си позволя никога нещо щетливо; да не падам низко в себичност, в егоизъм; да не струвам другиму, щото не бих желал на мене да бъде сторено.

И в най-нищожна вещ нека прозира, че ме ръководи социално чувство; пречка да видя на път, че спъва движение, ще я отметна, ако ми е по сила и възможност; ако ли си спестя личния труд и възможност, не услужа охотно на минувачи след мене, не се потрудя обществено, аз ще остана длъжник на социалното, аз ще остана послушник на “егоизма”.

Нека почитаме труда; нека зачитаме човека!

София, 3 ноември, 1954.

А. Теодоров-Балан"