ДЯДО МРАЗ И СНЕЖНИЯ ЧОВЕК

ДЯДО МРАЗ И СНЕЖНИЯ ЧОВЕК

Дядо Mраз и жена му - бабата Елха и тяхната внучка Снежанка.

Това са основните персонажи в приказката за Новогодишната нощ. Дядо Мраз е дядо на всички деца, присъстващи на светлия празник, а Снежанка им се пада тяхна по-голяма сестра. Бабата е украсената елха, с корона или звезда на върха, около която децата танцуват в кръг, хванати за ръце. Под полата ѝ са скрити дългоочакваните необикновени подаръци.

А снежния човек е образ на краката на човека - стъпала, подбедрица и бедро. Най-отгоре е таза - за шапка, както е и при устройството на човека, тазът е над краката и ги обединява. А за моркова сами можете да се досетите.

Древните славяни са смятали, че долната част на тялото е студената, а горната - топлата, горещата. В горната са сърцето, главата, трудолюбивите ръце, в които винаги нещо гори, върши се. А в долната са отходните, влажни зони, краката най-лесно мръзнат, с тях се придвижваме, те са сякаш нашите колела, търкалящи се по земята. Затова и частите на снежния човек са кръгли топки. А очите и ръцете са добавени заради децата, за да “оживят” снежния “човек”.

А къде са "татко"то и "мама"та на Новогодишния празник?

Те в приказката, в известен смисъл, са лятото и зимата или слънцето и луната. Те са децата на дядо Мраз и баба Елха. Мама (луната) тихо пее песен, когато заспиваш, а тати (слънцето) рано сутрин те буди за новия ден.
И тъй като слънцето е главния бог, то майка му е ... Богородица.
Слънцето се появява, след като угаснат всички звезди на небосклона. Затова то сякаш се ражда от богородичния звезден небосклон. Затова по традиция куполите на всички православни храмове, посветени на Богородица, се оцветяват в синьо и са изпъстрени със златни звезди.

Това се е запазило и по стенописите. Затова баба Елха се украсява с топки и гирлянди, олицетворяващи небесния звездоброй, затова се окичва и с малки свещики, които да заблещукат, като звезди в сублимния момент на Коледния празник. Затова елхата се окичва на върха с главната звезда на нощния небосколон - Спас или Полярната звезда.

После на дядо Мраз измислили име - Николай. Той е Николай Чудотворец - чудо “творящ”-ият. Чудото на замръзването, обледеняването. Думата стъкло идва от необикновеното явление всяка есен, когато водата в реката се покрива с тънък заледен полупрозрачен слой. Него тогава наричали стеклом. Тоест ломи се стичащата се вода - стек и лом.
С появяването на първата технология за добиване на стъкло, материалът който се получавал, нарекли стекло - от речния тънък лед, защото бил прозрачен, като него. 
Хората забелязали, че стъклото отделяло студа от топлото на дома. Навън вилнеел студ, а през стъклото прониквали топлите слънчеви лъчи. Чудотворецът Николай извайвал по него невероятни плетеници от замръзнал влажен въздух в най-невероятни и разнообразни форми.
Етимологическа връзка с Николай имат думите прониква, пронизва, нанизва и линза. Защото с линзата може да видиш малки предмети, да извадиш трън от петата си и дори да разпалиш огън - едно истинско чудо. Невероятно, но може да се разпали огън и от линза, направена от леда. Името на Ни(кола)й е в пряка връзка с думите Коледа, календар (колядни дар).
Защо коледен дар?
Защото разделението на пълния жизнен цикъл на природата най-добре се е изобразявал, под формата на колело. Именно колело, защото “спиците” му разделят сезоните, месеците и дните в него.

ДЯСНА И ЛЯВА РЪКА ИЛИ ДЕСНИЦА И ЛЕВИЦА

ДЕСНИЦА И СУЕТНЯ

В стари времена наричали ръцете на човека с различни имена. Най-известната дума за дясната ръка е десница. Но не защото е отдясно, неее - тъкмо обратното. Самата дясна страна идва от названието на тази деятелна ръка. Десница е остатъчна форма на думата деясница (деяс-ница), тоест ръката, която извършва деятелност. С нея обикновено взимаме и обработваме нещо, ползваме взетия с нея уред или инструмент. И всичко, което е от нейната страна, страната на деясницата, се нарича дясно, или е отдясно. Затова казват за верния на царя човек, че му е “дясната ръка”, този, който му върши важната работа и му е верен.

С лявата ръка е по-различно. Това е ръката, която помага на дясната в работата. Лявата ръка е наричана "шуйца" или "шуица". Смята се, че в нашия език, изразът "Като ти зашия един ще види ти!" идва леко преобразуван от "Ще ти зашуя един". В миналото се е смятало за непочтено да се удря с възпитателна цел с дясната ръка. Тя, като по-силна, се е пазела само за враговете. А и се е смятало, че понякога човек "не си знае силата" и затова се е възпитавало с лява ръка - нали целта е била възпитателна, а не поразяваща. 
Много често с лявата държим предмета, който обработваме с дясната. Или свирим на него. Или поднасяме с нея към дясната си ръка предмет за обработка. В руския език днес е останал изразът сýет, в смисъла на поднася, дава, предлага. Подобен израз сме имали и ние в българския език. Оттам идват думите суета, суетня, всуе. Това са все думи, означаващи безполезна деятелност или поне зле организирана. Полезната деятелност се извършва с десницата, а тази дейност с лявата ръка, ако не е в помощ на дясната, е суета или суетня. Смятало се е, че ако нещо се даде на лявата ръка или го вземеш с лявата, няма да я "свършиш никаква". Тя без дясната е безполезна. Затова и изразът всуе (в шуе, от "шуйца") се счита като "напразно" (на празно - образно казано "отваряш, а там празно"). Неслучайно и изразът "С две леви ръце" означава некадърност или зле свършена работа.

От друга страна лявата ръка се явява съветник, консолидатор (използвам тази чуждица на място). Дясната ръка взима нещо и го подава на лявата, а тя го полага и подрежда някъде. С дясната ръка се ръкуваме, а с лявата прегръщаме човека през рамото, консолидираме се с него, влизаме в единение. Дясната ръка започва поздрава, а лявата го завършва, дава му смисъл, обединява го в съвет и покровителство. Думата съвет също е производна от названието за лявата ръка, породило думите суетня и суета. Оттам и идва представката съ-, използвана в думите съвместно, съвокупляване, съвет, съвест. Всички тези значения олицетворяват СЪдействието на лявата ръка, която помага на дясната.

Дясната страна на човека наричали мъжка, огнена. А лявата страна - женска, водна, това е прилагано както за мъжете, така и за жените.

Считало се е, че докато десницата се труди, действа, гори, то левицата е по-умерена. Както мъдрия човек - не се пали и да прегори бързо, а бавно и разумно подхожда към проблема. Затова лявата ръка се счита за съветница на дясната, за мъдра помощница.

Разбира се, това е свързано с дейността на съответните полукълба на мозъка, но това вече го знаем.

Знаем също така, че лъвът е сравнително мързеливо животно. Ловува мъдро и затова успешно, но после дъъълго време мързелува под сенките, особено лъвицата. Затова и тази ръка носи името левица. Старата българска дума за лъв е лев - нали знаем това?

Затова и левчетата дрънкат в джоба, а и ... идолът ни - Лев-ски.
Много малко хора знаят, че в Османската империя е имало парична единица лев. Вярно - турците са я наричали аслан (лъв по турски), но русите, в своята кореспонденция, са ѝ казвали просто ... лев. Но днес за това не се споменава никъде, вероятно от патриотично чувство.

Водния смисъл на лявата ръка е довел до това, че ние казваме, че водим някого. Водим го, защото правим това с лявата си ръка. Обикновено дясната ни ръка е свободна, за да защитим или за да поздравим с нея, да се хванем за някъде. Тя остава свободна, за да се грижим за себе си и за този с нас, а с лявата сме хванали и водим другия. Чист пример за това е думата ръко-водител. С дясната ръка дава задачи, а лявата определя сроковете.

По стара славянска традиция десницата държи, а левицата съдържа, тоест съвместно държи с десницата. Оттам е дошла думата съдържание. В този смисъл лявата ръка е наричана и съ-ръка, сарока. На нея обикновено са носели бижутата, тъй като е била по-малко действаща. На нея е кръстена свраката, птица с бели петна от двете си страни, която се мами от всичко блестящо, наричана по руски сарока (от съ-ръка). Лявата страна условно е определяна като "бялата", а дясната ръка е "черната" (враната).

Имало е и друга символика за двете ни ръце.
Дясната ръка е огнената, слънчевата, златната. Лявата ръка съответно е водната, лунната, сребърната. Това се е определяло от цвета на силно разгорелият се въглен. Злато са наричали ярко оранжевият цвят на горещата жар. 
Когато жарта изтлее, се превръща в пепел, тоест в "сребро". Дясната ръка е действената, горящата - тя е "златната". “Изтлее” ли силата ѝ, тя се превръща в "сребърна", в лява. Оттам изразът “две леви ръце”. Среброто и то е ценен метал, като златото, но ... не толкова ценен.

В миналото мъжът е носел дрехата си, замятайки дясната си страна над лявата. А жената - обратното. Такава е била православната традиция. Така мъжът е можел много лесно да съблече дрехата си, посягайки с дЕясната си ръка и захващайки ръба на дясната половина на дрехата си, я е отмятал и събличал или е вадел оръжие. Съответно му е било по-неудобно да провре дясна ръка под дрехата на жената (поне символично), тъй като, стоейки пред нея, нейната лява половина на дрехата е била заметната над дясната ѝ половина. Освен това така тя е можела да се защити от посегателството със своята дясна ръка.
Днес положението е точно обратното. Защо?

Протестантите, в знак на протест, започнали да правят точно обратното. Тази похотлива традиция постепенно се наложила и сега всички мъжки дрехи се отличават от женските именно по това, че лявата половина на дрехата захлупва дясната. И мъжът, вместо да захване и отметне дрехата си ... откопчава копчета - напълно дамски атрибут. Защото мъжките дрехи са нямали копчета - за тази цел е имало пояс. И така било до началото на 20 век.

Считало се е, че от дясната страна на човека излиза истината, а от лявата - лъжата. Думата правда е руска и пряко изхожда от думата за дясна страна - правая сторона. Уличният крадец, наричан днес “джебчия”, с дясната си ръка отвлича вниманието, докато с лявата краде. 

Освен това се е считало, че дясната ръка е смелата, а лявата слабата, тази която все се страхува, която се свива. Инстинктивно ние държим лявата си страна леко назад, прикрита, а вървим с дяната си страна напред. Но ако лявата е била защитена, носела е щит, например, а дясната меч, то лявата е издавана напред - за защита в боя.

Лявата ръка в боя е наричана вóда (водеща, водна), а дясната - вóля. Човекът, който ръководил боя и водел след себе си дружина се наричал воевода. Воевода е събирателна дума от воюва и води. Също така лявата ръка означава стратегия, а дясната - тактика.

А как всичко казано дотук да отнесем за левичарите?

Много просто, нека те считат своята лява ръка за десница, а дясната си - за левица.

И малко за мерките за обем на течности.

Сред народа мерило за съдовете за течности се явявало човешкото тяло. Нека приемем това съвсем условно, разбира се.

Таз се е наричал най-големият съд и е отговарял условно на обема, който са оформяли тазовите кости на човека. Следвал ведрото, определяно от обема на бедрото на човека, наричано и бут. Под коляното е следвала подбедрицата, наричана бут-илка, тоест малък бут. И накрая, от отделните части на стъпалото - пета, глезен, палец са определяли обема на различните чаши и чашки - 200, 100, 50-грамки.
Погледнахте си пръстите на краката, нали?

ГИБЕЛ И ЛУКАВСТВО

ГИБЕЛ И ЛУКАВСТВО

Когато човек се отклони от праведния път, казваме, че е примамен от Лукавия, тоест от дявола. Думата гибел е дошла от руския език. Когато човек се отклони от пътя, руснаците казват “отгибается”. Когато искаме да счупим клон от дърво, ние го дърпаме и той се огъва, преди да се счупи. Така и човешката душа, изначално добра и праведна, се огъва (отгибается), преди да загине (погибнет), преди да я достигне гибел. 

Лукавството е резултат от това отклонение на душата. Така, както извиваме лъка(лук на руски), така и лукавият човек, извива душата си, лукави. Той подменя, извива значението на своите думи, а и на думите на другите. Говори едно, а после се “отмята”, както лъка се отмята, след като изстреля стрела. В народната реч това поведение много подходящо е сравнено с извиване, огъване. В църковната реч има израз за дявола - лукавият. 

МРЕЖА 

Думата мрежа има много интересен прозиход. Тя идва от режене на море (м-режене), морережи с нея рибарят, за да има успешен улов. 

ОШАВ ИЛИ ХОШАФ 

В кримско-татарския език думата “хошафлък” означава “компотница” - сушени плодове, предназначени за компот. Хошаф означава компот. От компот е обрaзувана в латинския думата compositus (съставен), дала корена в думата компост (обогатена с микрофлора почва). Компостът си е ошав от почва. А думата хошаф се е съкратила до “ошав”, заради глухите и трудно изговорими съгласни в двата ѝ края. 

В Гюмюрджинския край се среща диалектната дума кушав, която е заета от османския турски език - hoşaf, което от своя страна е от персийскатa /xōšāb/ със значение на "сладко, шербет", буквално - сладка вода.